отдавна
много отдавна трябваше да
напиша това писмо, Lu
време е!
преди да са свършили буквите
преди да отплуват дните…
къде се дянаха всичките листове…
ще трябва най-после да светна лампата!!!
върху всяка изгубена сянка поникват души
как отиде толкова далече, Lu
аз така и не успях да открия центъра на луната
ще останат от мен само копчета
и посоки
и посоките
тръгват
в различни
посоки
н
а
д
о
л
у
.
.
не километрите са истинските разстояния, Lu
на кого да разкажа за кривата улица
за пътя на тишината…
за всяко безсмислено пресаждане…
на изсъхнали корени…
всички срутени покриви са си мои
всички стенещи отстояния
мои малки
измислени
истини
измислени
болки
как се лекуват, Lu
ще намеря ли камък поне
да скрия сянката си
две мечти си изпросих
време е
ще ти ги върна
всички взети назаем усмивки
вземи си слънцето
и торбите с пресилено щастие…
косъмът ще се скъса
аз си имам достатъчно
облаци
и водопади
ще изпивам сама океана
тази най-пресолена илюзия
всички сламки дебели от сол
ще останат далече…
като кораб помъкнал пристанищата си към небето
като роза докосваща бузата на бездомник…
всички скъсани рози миришат на смърт
и раздяла
всяка болка изтича от гърлото на окото
б
а
в
н
о
време е
някоя сутрин...
ще трябва най-после да се насиля
и да натисна проклетото копче
на лампата
...
колко шумен може да е животът...
колко тиха да е смъртта…
